Градини на N
галерия INTRO 07-28.02.2023
Защото любовта е упорита готовност, всичко в нея е търпеливо упорство, защото любовта е готовност за сътворение: „още не и все пак вече“ – ето прага, на който се намира любовта, тя се намира в преддверието на действителността, там, в живота, където вратата трябва да се разтвори, за да може границата да бъде прекрачена, да се отвори за пробуждане, да се отвори за прераждане, да се отвори за отново родения и неизменно раждащ се, винаги нов, различен, вечно жадуван пламък на съзиданието, в неговата лична и субективна окончателност като друга форма на творението.
Защото обичал жената, мъжът създал градина. Посадил за нея градина, място красиво и прохладно, място за почивка и размисъл, място на птичи песни, където ромоли вода, място на смях и отмора, място на разговори и усамотение. Място на отдаденост и вглъбеност. Градина, съставена от множество градини, раждане от раждания, лабиринт от лабиринти с привидна симетрия на геометричните форми, където физическите параметри на естеството отстъпват пред тайната и загадката на натрапливо, но неуловимото присъствие от аромати и звуци, спомени и мечти, блянове и копнежи. Място, в което се губиш за да дойдат отмората на сетивата и покоят на душата, място на тишина, където едва доловимото движение на водата добавя нежност към арфата на зефира, място, където лениви пауни отпечатват стъпките си в жълт и червен пясък, указвайки посоките на безцелните си капризи, място, където мудни и упорити камили поклащат двувръхните си гърбове под виолетови сенки и със стъпките си очертават картата на своя път в топлата земна плът, съставена сякаш от леност и забрава… място, където, с разточителността на младостта и надеждата, с радостна лекота изгубваш почти всичкото време на собствения си живот, запазвайки само незначителна част от това време, за да може да бъде позната и болката от осъзнатата загуба на всичко пропуснато… изтичащото време и тъгата от осъзнаването му – леко и неусетно, като естествената промяна на постепенно отдалечаващата се светлина на деня… за да има ново раждане и следващо творение…
Градина, загубена в арабеските на мелодията от линии и хармонизиращи ги цветове, плетеница от водопади и недокоснати храмове на желанието… безкрайни павилиони с птици на страстта и надеждата, гнезда на лениви птици и костенурки, носещи собствените си светове към теченията на неоткрити още реки… градини на ума, сътворени от геометър, не познаващ тайната на пропорциите и съотношенията на числата, нехаещ за стойностите, определящи съвършенството… поезия от аромати и небесни звуци родени в планетарен студ и обрамчваща звездите, чиста, като невъзможната за докосване розова паст на млад крокодил.
Нарисувах градина от градини.
Защото осъзнах, че градината живее в мен.
Румен Читов
Следващо поред единство
галерия INTRO 21.10 – 03.11.2021
Представеният артистичен проект е израз на почит към гения на великия Вергилий и двата му шедьовъра – „Буколики“ и „Георгики”.
Песните на поемите са абсолютни вселени на съвършенство – интимни и ведри, мъдри и величави творчески стихии за природата и човека. На фона на пасторалната елегичност, одухотворена от екстаза и негата на любовното и приятелско чувство или епизоди, посветени на различни стопански дейности, творбите въплъщават и преподават красотата и чистотата на любовта, както и етиката на труда, поднесени като ценност и благо. Поемите са емблеми на живота, възприет като ласка и порой на съществуването, разстлано върху раждащата земя и простряно под дишащия небосвод сред цикличност от превращения. Това е ограден от вечността на многолетията прост, стаден жизнелюбив поток, който се носи като невъобразимо огромна маса, избликваща от хумуса на битието и непрекъснато потъваща отново в него – в неотвратимата взаимосвързаност на всички процеси и съзидания. Празник на раждането, приласкал всяко отделно създание, което вече не е твар, а дете на любовта – земно цвете, небесен цвят върху нишката на стъбло, станала недоловима и невидима, извисена до светлината на звездите, триумф на живота, мъдро приел дори и смъртта като част от себе си.
„Следващо поред единство“ е взаимосвързаната последователност на две самостойни пластически структури, обединени от субективността на творчески импулс. За картините, които нарисувах, бях провокиран както от внушенията на поетичните творби, така и от живота ми сред кротката провинциалност на моето родно място. Като знак на почит и преклонение пред съвършенството в поетиката на Вергилий, повтарям имената на поемите му в заглавията на циклите картини.
Отдалечен съм от илюстративността и оставям максимално свободно пространство на зрителя да допълни предложените визии със своите инвенции по отношение на текста-първообраз и картините-следствие. Няма да бъде погрешна посока, ако образността в картините се асоциира с радостта от любовното чувство или със следите на човешкия труд върху земята. И нека тези знаци, оставени от играта на красивия и обичлив живот върху моето въображение, се предадат и върху плодовитостта на човешката възприемчивост, и нека тя остане неангажирана с буквално следване на фабулата на поемите.
Картините в изложбата са логично следствие, продължение на пластическите ми търсения. Те са пореден опит да надмогна условностите на делника и рационално-конкретното и отдаден на лични визии, копнежи и блянове, потопен в радостта от отделянето в свой светъл, надматериален свят, да следвам императива на собствения си живот и естетически ценности. Това е вече отдавнашен мой път, по който, бидейки човек потопен едновременно в битието на делника (красив и коварен) и живота на изкуството (прекрасен и неуловим), аз вървя единствено към себе си, опитвайки се да превърна своите дни в една страница от всепоглъщащата безкрайна книга на красотата на света.
Румен Читов